«На биологичното ни мислене липсва не само
някакъв фундаментален факт, но и нов аспект.»
А. Сент-Диерди, «Биоенергетика»
Господстващата в науката теория за клетъчна биоенергетика
вече е на доизживяване.
Тя не само че не може да обясни такива широко известни биоенергийни
феномени като биолокацията, левитацията, «чудесата на доктор
Цзян», необикновената сила на майсторите на източните бойни
изкуства и много други, но тази теория по принцип не знае нищо
друго, освен аденозинтрифосфата (АТФ), защото го разглежда като
основен и краен носител на енергия при биологично окисляване
в «силовите станции» на клетката — митохондриите.
Как тогава АТФ предава съдържащата се в него енергия от митохондрията
към клетката, щом е добре известно, че поради големината
и заряда си, молекулата не може да излезе извън пределите на
митохондрията?
И защо също толкова големи и заредени молекули, които се
нуждаят от енергията на АТФ, не могат да проникнат от клетката
в митохондрията? Предаването на енергия чрез «посредници» е
изключено: в продължение на цели десетилетия учените са търсили
тези «посредници», но така и не са ги намерили.
Тази теория също не може да обясни потресаващата синхронност
на извършващите се в клетката най-различни енергопоглъщащи и
енергопроизвеждащи процеси или защо, например, тази синхронност
се пренася върху еднородните групи от клетки, или върху цял
орган, който също толкова синхронно си взаимодейства с другите
органи в тялото. Ако направим връзка с дейността на нервната
система «според Павлов», то това ще бъде най-малкото неправилно,
защото тази необикновена синхронизация се наблюдава както в
самите нервни клетки, така и в мозъка като цяло.
В господстващата теория цялата клетъчна биоенергетика се
разглежда от гледна точка на химията (биохимията), а това означава,
че всички процеси за получаване, предаване и използване на енергията
в клетката, контролната и измерващата апаратура, както и измерванията,
които потвърждават достоверността на изследванията — всичко
това се съотнася само и единствено със законите на химията.
Независимо от факта, че за неживата Природа учените отдавна
са открили други, по-съвършени начини за дистанционно предаване
на енергия, например, лъчев метод или с помощта на променливо
електромагнитно поле, в живата Природа изглежда, че изобщо не
съществуват такива начини за предаване на енергия. Изглежда...
Но хайде да видим стоят нещата всъщност.
И още нещо. Ако изхождаме от същите закони на химията (биохимията),
които се постулират в теорията за клетъчна биоенергетика, то
тогава скоростта на всички осъществяващи се в клетката реакции
не трябва да превишава 1*10-6 сек. (т.е. скоростта
на най-бързите химични реакции). По този начин господстващата
теория всъщност отказва на живата материя правото на квантови
взаимодействия както между ядрата на атомите, така и между ядрата
и елементарните частици, които протичат със скорости, които
са милиарди пъти по-големи от най-бързите химични реакции. Или
може би в живите клетки не се извършват такива взаимодействия?
Но защо? Кой е доказал това?
Митохондрия (от гръцкото mi'tos – нишка, chondrion
- зрънце, частица), органоид на еукариотната клетка, който снабдява
организма с биоенергия. Тази биоенергийна станция на живата
клетка има микронни размери. Всяка клетка съдържа от 50 до 5000
митохондрии.
Най-учудващото е обаче, че всъщност не е много трудно да
се докаже, че в клетките, а именно в техните «силови
станции» — митохондриите, процесът на биологично окисляване
завършва не с образуване на АТФ, а с образуване на високочестотно
променливо електромагнитно поле и йонизиращо протонно излъчване,
които в неделимото си единство представляват енергонаситено
биополе на живата клетка. За тази цел трябва малко по-непредвзето
и по-нестандартно да се разгледат някои възлови и достоверни
факти, представени в трудовете на учените.
Както много добре е известно, от митохондрията на клетката
«се изхвърлят» в цитоплазмата (нещо като отпадъци) йони на водород
— протони, като при това «изхвърлянето» им протича с огромна
скорост, която превишава над хиляда пъти скоростта на движение
на всички други йони в клетката. Освен това, траекторията на
движение на ускорените протони в цитоплазмата е идеално права,
за разлика от брауновото движение на всички други йони в клетката
[2].
Според френския изследовател А. Лабори, «...независимо от
същността на отработения субстрат, метаболичната функция на
клетката се заключава в дехидрогенизацията и йонизацията на
водорода» [3]. Освен
това, съгласно съществуващата теория, водородът «се изважда»
от окисляемия субстрат и се йонизира, само за да бъде «изхвърлен»
от митохондрията в пространството на клетката като «боклук».
Думите «боклук» и «отпадъци» се употребяват неслучайно. Досега
нито един учен не е открил как точно се използват протоните,
които «се изхвърлят» от митохондриите, с изключение на лауреата
на Нобеловата награда, Питър Митчъл - английски изследовател,
който е писал, че тези протони са свързани с ресинтезата на
АТФ в митохондрията на клетката.
За съжаление обаче, всички учени, които сериозно се занимават
с биоенергетиката на клетката, в това число и Питър Митчъл,
правят една и съща стратегическа грешка: те разглеждат «изхвърляните»
от митохондрията протони само като йони на водород заедно с
всички други йони в клетката (на натрий, калий, калций и др.),
а йоните на водород рязко се различават от всички други
йони. Освен това йонът на водород (Н+) (който е и протон)
е тежка елементарна частица, масата на която превишава 1840
пъти масата на електрона. Протонът като частица влиза в състава
на всички ядра на атомите без изключение и е способен към ускоряване
във високочестотното променливо електромагнитно поле, като по
този начин той се сдобива с енергия на ускоряване и се превръща
в най-добрия преносител и предавател на енергия. При пренасяне
на енергия протонът не я изразходва в околната среда (за топлина),
а йонизира атомите и молекулите, като рязко повишава химичната
им активност (по този начин излъчването на ускорените протони
в клетката трябва да се признае за йонизиращо излъчване). Най-главното
е обаче, че протонът може да си взаимодейства с всяко ядро на
всеки атом, като при това взаимодействие той предава на ядрото-мишена
цялата кинетична енергия, която се съдържа в него или влиза
в състава на това ядро (при високо съдържание на кинетична енергия
в него), или се разсейва върху ядрата на атомите-мишени (при
относително малко съдържание на кинетична енергия в протона,
което се наблюдава в клетката). В последния случай енергията
на ускорения протон се предава на ядрата на атомите на части
— чрез еластични стълкновения, а тези взаимодействия завършват
с нееластично стълкновение — протонът, който вече е изгубил
енергията си, се поглъща от ядрото-мишена, като при това се
изпуска неутрино.
Тук става дума за принципиално нова гледна точка върху получаването
и предаването на енергията в живата клетка, която преди това
не е била представяна от никого. Става дума за йонизиращо
протонно излъчване в живата клетка като начин на предаване
на енергията на биологично окисляване от митохондрията в цитоплазмата,
както и за квантови взаимодействия между ядрата на атомите и
елементарните частици-протони като практически начин за предаване
на тази енергия.
Зареденият по този начин атом (или молекула) е способен да
участва във всяка енергопоглъщаща реакция и в това се състои
универсалността на протона като предавател на енергия, която
незаслужено се приписва на АТФ. При този начин на предаване
почти цялата изработена в митохондрията енергия се предава на
клетката, а «силата» на предаването й трябва да е много по-голяма
от «силата», която се предава от молекула на молекула чрез химична
връзка.
Във всяка клетка митохондриите не са една или
две. Количеството им се изчислява на десетки, стотици
и дори хиляди, затова няма съмнение, че енергоносещите протонни
лъчи, които се излъчват от митохондриите, пронизват пространството
на клетката във всички мислими и немислими плоскости и посоки.
Всичко това напълно изключва миграцията на молекули и атоми
в клетката в търсене на енергийно «захранване»: всички клетъчни
структури и субструктури получават необходимата им енергия «на
място», своевременно и в необходимото за тях количество.
По този начин простата логика е довела до откритието (макар
и само теоретично), че в клетката съществува така нареченото
йонизиращо излъчване, което представлява универсален преносител
и предавател на енергията на биологичното окисляване от митохондрията
към клетката.
Протоните обаче могат да се ускоряват само във високочестотно
променливо електромагнитно поле. Образува ли се такова поле
в митохондрията или с други думи, дали митохондрията, това свръхминиатюрно
биологично образувание в клетката, представлява ускорител на
протони или жив вътреклетъчен синхрофазотрон?
Какво представлява митохондрията отвътре?
При наблюдение с електронен микроскоп с голямо увеличение
(500—750 хиляди пъти) вътрешната мембрана изглежда като множество
бръчки (като бръчките на лигавицата на стомаха), като цялата
повърхност на тази мембрана е покрита с гъбовидни образувания,
«гуглите» на които са обърнати към пролуката на митохондрията,
която е запълнена с окисляем субстрат докато клетката е жива.
Тези «гъби» се наричат дихателни ансамбли (ДА).
Те съдържат пълен набор от ферменти, които участват в окисляването,
както и АТФ, и специални белтъчини, съдържащи желязо
- цитохроми. Броят на дихателните ансамбли пряко зависи
от количеството необходима енергия, т.е. в процеса на клетъчната
жизнедейност броят на ДА може както да се увеличава, така и
да намалява. Всяка молекула на цитохрома съдържа 4 свързани
помежду си атома на желязото, като всеки от тези атоми може
мигновено и обратимо да променя валентността си. Освен това
всеки от тези атоми може лесно да отдава или да улавя електроните:
Fe2+- Fe3+.
Освен ферментационното окисление, в което участват влизащите
в състава на ДА ферменти (преди всичко дехидрогенази, които
«отнемат» водорода), в митохондрията се осъществява и неферментационно
свободнорадикално окисление, в което участва и «желязото», влизащо
в състава на цитохромите. Участието на «желязото» в окислението
се състои в катализацията на този процес, т.е. в превръщането
на свободнорадикалното окисление от просто верижно във верижно
разклонено, което в геометрична прогресия увеличава количеството
на продуктите на този вид окисление (в това число йоните на
водорода и електроните).
При тази реакция атомът на тривалентното желязо с лекота
«отнема» от атома на водорода електрон, като по този начин превръща
водорода в йон на водорода (протон). Изследователите обаче нямат
ясна представа за това, какво става по-нататък с този «отнет»
електрон.
Повечето учени смятат, че тези електрони образуват
в митохондрията верига от постоянен ток (т. нар.
«верига за пренасяне на електрони»), в която
цитохромите и ДА изпълняват ролята на предаващи инстанции (макар
че досега никой не е открил «физически» контакт между ДА).
Съединените помежду си четири атома на желязото в молекулата
на дитохрома с движещите се между тях електрони представляват
свръхминиатюрен електромагнит. Това е гениално «изобретение»
на живата Природа. В неживата Природа няма такива електромагнити.
Все пак трудно може да се представи, че уловеният от този електромагнит
електрон може с лекота да се предава на съседния електромагнит,
защото при едно такова предаване електронът се нуждае от допълнителна
енергия за преодоляване на разстоянието между молекулите на
цитохромите, което е по-голямо от разстоянието между двата най-близки
атома в атомната решетка, и, което е още по-важно, електронът
се нуждае от допълнителна енергия за преодоляване на силата
на притегляне от страна на атома на тривалентното желязо. Съседният
електромагнит може много лесно да улови и извади електрона от
окисляемия субстрат, и той прави точно това. Ако електромагнитът
случайно изгуби електрона, то той отново се възстановява за
сметка на окисляемия субстрат, и това се прави през целия процес
на окисляване.
Още по-сложно е предаването на електрон от един дихателен
ансамбъл на друг. Тук вече става дума за гигантски
(според мащабите на елементарните частици) разстояния и огромна
енергия, която се използва за движението на електроните.
И така, в митохондрията няма верига на постоянен
ток — «верига за пренасяне на електрони».
Какво «има» тогава в митохондрията?
В митохондрията се осъществява стремително движение на уловения
от субстрата електрон и «собствения» електрон на митохондрията
в пределите на един и същи електромагнит. Това движение се извършва
с огромна скорост, равна на скоростта, при която се сменя валентността
в атома на желязото, влизащ в състава на електромагнита. Това
движение на електрона поражда електрически ток, като около него,
в съответствие с физичните закони, се образува електромагнитно
поле. Посоката на движение на електроните в този електромагнит
е непредсказуема, затова при движението им се поражда променлив
вихров електрически ток и, съответно, променливо високочестотно
вихрово електромагнитно поле. Дължината на вълната на това високочестотно
променливо електрическо поле се определя от разстоянието между
най-близките атоми на желязото в образуваната от тях атомна
решетка, т.е. става дума не само за свръхвисокочестотно, но
и за свръхкъсовълново променливо електрическо излъчване. Ролята
на точков източник на това излъчване в митохондрията изпълняват
всички молекули на цитохрома.
Според физичните закони обаче, точковите променливи електромагнитни
полета сами по себе си не существуват отделно. Те мигновено
се сливат помежду си със скоростта на светлината, като при това
се осъществява синхронизация на полетата, и се получава ефект
на резонанса, който значително увеличава напрежението на образуваното
поле. По този начин във всеки дихателен ансамбъл в митохондрията
се образува високочестотно променливо електромагнитно поле,
но и тези полета се сливат помежду си с помощта на синхронизация
и ефект на резонанса, при което вече в цялата митохондрия се
образува високочестотно променливо електромагнитно поле. В това
поле се задържат уловените протони отделно от електроните.
Процесът на образуване на високочестотни променливи полета
се осъществява едновременно във всички митохондрии на клетката,
а вече извън пределите на митохондрията, в цитоплазмата, всички
тези полета се стремят към сливане (с помощта на синхронизация
и задължителния ефект на резонанса). «Стремежът» на образуваните
в митохондриите високочестотни променливи електромагнитни полета
към сливане с полетата на другите митохондрии представлява онази
«теглителна сила», която ускорява и «изхвърля» протоните от
митохондрията в пространството на клетката, а възникващата при
това синхронизация спомага за синхронното «подаване» на наситените
с кинетична енергия протони от митохондриите във всички възлови
точки на клетката, в които се осъществява потребление на енергия.
Същите процеси на образуване на променливи електромагнитни
полета и «изхвърляне» на ускорените протони се осъществяват
едновременно и в съседните клетки. Полетата на клетките се сливат
и синхронизират, след което се получава ефект на резонанса,
напрежението на образуваното общо поле се увеличава, а «изхвърлянето»
на протони в тези клетки автоматично се синхронизира. По този
начин, чрез постоянно сливане, синхронизация и ефект на резонанс,
се образуват високочестотните променливи електромагнитни полета
на органите, частите на тялото и цялото тяло. Същите полета
улавят и ускоряват «незадействаните» в клетките протони, като
по този начин заедно с електромагнитното излъчване ние «изхвърляме»
в околното пространство протони, наситени с енергията на ускоряване
в многобройните сливащи се високочестотни променливи електромагнитни
полета, които са разположени по всички «меридиани» на тялото
ни.
Енергията на протоните е онова «работно
тяло», чрез контролиране на което хората могат да правят такива
биоенергетични феномени като левитацията, ходене по ножове и
въглени, чупене на дебели дъски и стени с ръце, мачкане на метални
предмети с пръсти и др. Протоните въздействат не само върху
ядрата на атомите, но и върху междуатомната решетка, което в
обикновени условия може да се постигне само чрез нагряване на
метал до точката на топене.
Поради особената траектория на движение на протоните при
ускорение, протонното излъчване съдържа в себе си цялата информация
за най-сложните процеси, осъществяващи се в клетките (където
всъщност се «използват» протоните) през целия период на функциониране
на тези клетки. Този протонен поток може да се увеличава при
сливането си с други потоци, но, за разлика от електронния
поток например, протонният поток не се смесва с другите потоци.
По този начин той може да съдържа в себе си цялата
информация за органите и тъканите в човешкото тяло, в това число
и за такъв специфичен орган в тялото като мозъка. Ние, по всяка
вероятност, мислим чрез холограми, като тези холограми се предават
чрез погледа ни с помощта на протонни потоци. Като доказателство
за това може да послужи «изразителността» на погледа ни, както
и фактът, че животните, например, са способни да улавят холограмите
ни. В потвърждение на това можем да посочим опитите на известния
дресьор В. Л. Дуров, в които е участвал и академик В. М. Бехтерев.
При тези опити специална комисия е измисляла за кучетата определени
задачи, които те могат да изпълнят. След това В. Л. Дуров чрез
използване на «хипнотичния си поглед» е предавал на кучетата
тези задачи. Според собствените му думи, той самият сякаш се
превръщал в «куче» и заедно с тях мислено изпълнявал възложените
задачи. След такова предаване на мисли от страна на дресьора,
кучетата са изпълнявали всички възложени от комисията задачи.
Между другото, заснемането на халюцинации също може да се
свърже с холографското мислене и предаването на образи чрез
погледа с помощта на протонен поток.
Трябва също така да се отбележи, че носещите информация протони
«маркират» белтъчинните молекули на своето тяло чрез енергията
си на ускорение, като при това всяка «маркирана» молекула се
сдобива със свой собствен спектър. С помощта на този спектър
«маркираната» молекула се отличава от същите по химичен състав
молекули, които принадлежат обаче на «чуждо» тяло. Принципът
на несъвпадение (или съвпадение) на спектъра на молекулите лежи
в основата на имунните реакции на организма, възпаленията, както
и тъканната несъвместимост.
Обонянието също се основава върху принципа на спектралния
анализ на възбудените от протоните молекули, но в този случай
протоните облъчват всички намиращи се във вдишвания през носа
въздух молекули на веществото, като в същото време се извършва
мигновен анализ на техния спектър (този механизъм е много близък
към механизма на цветоусещането).
Има обаче «работа», която се изпълнява само от високочестотното
променливо електромагнитно поле. Това е работата на «второто»,
«периферното» сърце, за което е писано много, но никой досега
не е разкрил механизма на функционирането му.
Сливането на клетъчните високочестотни променливи електромагнитни
полета, без съмнение, се осъществява около пълните с червена
кръв (еритроцити) капиляри, защото в еритроцитите има повече
«желязо», отколкото в които и да било други клетки (във вид
на съединения от четири атома на желязото в молекулата на хемоглобина),
а «желязото» притегля тези полета към себе си. Между кръвната
«желязна сърцевина» и образуваното високочестотно променливо
електромагнитно поле възниква, в съответствие с физичните закони,
електродвижеща сила, която е насочена по посока на поредното
сливане на променливите електромагнитни полета, т.е. по посока
на венулата. Тази електродвижеща сила премества кръвта от капиляра
спрямо градиента на налягане към венулата, а след това към по-малките,
средните, големите и най-големите вени. По този начин кръвта
достига до дясната камера на сърцето. При сливането на вените
се увеличава количеството на пренасяната към сърцето кръв, но
заедно с това се увеличава и електродвижещата сила на сливащите
се променливи електромагнитни полета, като червената кръв се
задържа от силовите линии на полетата, които са разположени
в центъра на съдовете, което изключва контакта на еритроцитите
със стените на съдовете и прилепването към тях. Чрез същите
силови линии се предотвратява турбулентността в преместваната
кръв и се поддържа отрицателният заряд в кръвните клетки и стените
на съдовете, което, от своя страна, увеличава общата непромокаемост
на кръвта. Взаимодействията на променливите високочестотни електромагнитни
полета с червената кръв в капилярите и вените, които спомагат
за протичането на кръвта от периферията към сърцето, представляват
споменатото по-горе «второ» сърце, неговата «венозна» част.
Най-силният генератор на свръхчестотното свръхкъсовълново
променливо електромагнитно поле обаче е самото сърце:
две трети от клетките на сърдечния мускул се състоят
от митохондрии, а в самите митохондрии има най-голям
брой дихателни ансамбли, в сравнение с клетъчните митохондрии
на другите органи. Променливото електромагнитно поле на сърцето
«подчинява» на себе си всички движещи се към него от периферията
полета със синхронизация и ефект на резонанса, като по този
начин възниква общото за целия организъм високочестотно променливо
електромагнитно поле, а самото сърце изпълнява ролята на енергиен
център на това поле.
Това общо поле обаче също не стои на едно място. В
съответствие с физичните закони, то се стреми да излезе извън
границите си, за да се слее с други такива полета, но това «излизане»
вече се осъществява по артериалните съдове. В тези съдове също
възниква електродвижеща сила, като турбулентността на кръвта
се отстранява от полето, а в кръвните клетки се поддържа отрицателен
заряд. Това е втората (или «артериална») част на «периферното»
сърце.
Променливите електромагнитни полета на близко разположените
артерии и вени, без съмнение, си взаимодействат, но свръхвисоката
честота, с която се извършва смяната на вълната, не променя
посоката на движение на всяко поле по протежение на съдовете
(по «меридианите»). В този случай се извършва сливане на полетата
с помощта на синхронизация и ефект на резонанса, като в едно
и също поле се оказват полетата на венозната и артериалната
части на «периферното» сърце, а «централното» сърце се сдобива
с двустранна връзка с периферията и може да въздейства върху
хемодинамиката в който и да било участък на човешкото тяло със
скоростта на движение на електромагнитното поле, т.е. със скоростта
на светлината.
Казаното обаче не означава, че в хипотезата се отрича дейността
на периферната нервна система: всяка система си има собствени
прерогативи, но «бързата реакция» се осъществява чрез високочестотни
променливи електромагнитни полета.
Протоните, които попадат в променливо електромагнитно поле
и се ускоряват в него, могат «да излязат» от това поле само
тогава, когато кинетичната енергия, с която те са се сдобили
при ускоряване, превиши енергията на задържащото ги поле. За
да се сдобият с такава енергия, протоните трябва да изминат
значителен път на ускорение в променливото електромагнитно поле
и да имат крайна скорост преди «да се откъснат». Тази скорост
значително превишава скоростта на протоните при тяхното «изхвърляне»
от митохондриите. Ясно е, че онези протони, които са дошли «от
периферията» и които са попаднали в мощното променливо електромагнитно
поле на сърцето, вече не могат да се откъснат от това поле.
В периферията, към която тези протони отново се устремяват по
артериите, напрежението на полето намалява, за разлика от ускорението.
И точно тук, в периферията, се създават условия за «откъсване»
на протоните, дори по допирателните прави, близки до силовите
линии на полетата (като в синхрофазотроните). Това «откъсване»
може да се осъществи от артериалните дъги на дланите и стъпалата
или от артериалния (вилизиев) кръг в основата на мозъка (и навън
през артериите и вътрешността на очите).
Любопитно е, че йогите, екстрасенсите и другите биоенергийни
феномени казват, че именно през тези места най-силно «излиза»
излъчваната от тях енергия.
Какво представлява биополето все пак?
От позициите на настоящата хипотеза можем да кажем, че биополето
представлява особен вид излъчване, което се излъчва от всички
живи същества. В основата на това излъчване лежат съдържащото
информация йонизиращо протонно излъчване и високочестотното
променливо електромагнитно излъчване. Тези две излъчвания са
тясно свързани помежду си.
Биополето се поражда при биологично окисление в «силовите
станции» на клетките, митохондриите. След това то многократно
се усилва, поради непрекъснатото сливане на високочестотните
променливи електромагнитни полета и постоянно увеличаващото
се ускорение на тежките елементарни частици (протоните) в тях.
Биополето снабдява с енергия всички енергопоглъщащи процеси
в организма на нивото на квантовите взаимодействия. То снабдява
с енергия и синхронната връзка между клетките и органите и винаги
се стреми към външната за организма среда (към ноосферата, според
В. И. Вернадский). Биополето също така винаги се стреми към
взаимодействие с други биополета.
Общуването с живата Природа се осъществява преди всичко на
ниво общуване или взаимодействие на различните биополета.
Биополето на всеки човек е строго индивидуално, макар че
при взаимодействие с биополетата на други хора, се образува
едно общо биополе, и тази индивидуалност може частично или напълно
да се изгуби. В този случай биополетата на по-силните хора (които,
например, имат лидерски качества) могат да доминират, а биополетата
на по-слабите хора ще бъдат подчинени на това доминиращо биополе.
Георгий Николаевич Петракович
лекар-хирург с висша квалификация
действителен член на Руското Физическо Общество
Бележки:
[1] Регистрирана в компютърната Банка на Идеите на СССР, дата
на peг. 05.02.91, peг. № 8237.
[2] Р.-Х. Н. Микелсар, «Химия и живот», 1990, № 4
[3] А. Лабори, «Регулация на обменните процеси», М., Медгиз,
1970, с. 304, превод от френски.
